Една публикация от 21 юни 2009 в Ню Йорк Таймс привлече вниманието на интересуващите се от прилагането на новите технологии в политиката.  В редакционна бележка вестникът се застъпва за скорошното приемане от Конгреса на вече внесен проекто-закон, който ще забрани използването на “безхартиено” електронно гласуване във всички федерални избори в САЩ. Тази редакционна бележка (публикувана под надслов “Как да вярваме на електронното грасуване”) завършва с категоричния извод, че гласуването на този закон трябва да бъде приоритет, защото “малко са проблемите, по-важни от това да се гарантира, че на резултатите от изборите ще може да се вярва”.

Нека се замислим обаче и открием кои са тези макар и малко на брой проблеми, които са дори по-важни от това доверието в резултатите от изборите?

Отговорът е неочаквано прост: по-важни са проблемите, свързани с предходните етапи, чрез които се достига до самия акт на гласуването.

Въпросът трябва да бъде не “Как да вярваме на електронното грасуване”, а “какъв смисъл има да вярваме на електронното и на всеки друг тип гласуване, при положение, че гражданите все повече губят вяра във всички предхождащи гласуването фази от политическия процес?”

Дори и с някакви технически или нормативни средства да се повиши доверието в електронното гласуване, каква полза ще има от това за един политически процес, в който гражданите все по-малко вярват на партиите (все по-рядко членуват в такива), в който дори партийните членове все по-рядко вярват, че именно издигнатите от партийните ръководства кандидати са най-подходящите, в който тези кандидати, които все пак биват издигнати, все по-малко вярват в успешното провеждане на собствена нормална, убеждаваща предизборна кампания (и затова все повече разчитат на набиране на необходимите им гласове по друг начин), и в който успешно избраните на даден пост кандидати все по-малко вярват (знаейки как точно са достигнали до своя пост), че си струва да се прави нещо полезно (но добре са усвоили какво трябва да говорят, за да изглежда, погледнато отстрани, че вършат нещо полезно) ?

Описаното в статията на “Ню Йорк Таймс” развитие на процесите (при което след разни опити в крайна сметка се стига до цялостен отказ от гласуване, което да е изцяло електронно), е естествено и нормално следствие от примитивния подход, приложен в началото на тези процеси. Тогава, когато са започвани всички проекти за електронно гласуване, изглежда е властвало мнението, че най-важната характеристика на демокрацията е гласуването, и щом ще вървим към “електронна демокрация”, значи трябва да започнем с “електронно гласуване”. Само така можем да си обясним допуснатото подценяване на всички останали елементи на демократичния политически процес, в рамките на който гласуването само изглежда като уж някакъв “решаващ момент” - в действителност много по-важни са процесите, които водят до формиране на политическото мнение на гражданите, а не начините, по които това мнение, вече веднъж формирано, след това бива изразявано.

Нормално беше да не се слага каруцата пред коня, а пътят да се извърви от началната към финалната фаза, т.е. първо да се върви към въвеждане на най-съвременни технологии в онези фази от политическия процес, чрез които поетапно се стига до акта на  гласуването, а не да хвърляме направо към “електронизиране” на самото гласуване.

Така че сега, когато след като бяха употребени доста пари и усилия, в глобален мащаб  (не само в САЩ, но и във Великобритания и в други европейски страни) вече имаме постигнат определен консенсус по въпроса за, меко казано, ненавременността на “електронното гласуване”, най-сетне може би ще дойде време да се отдели малко повече внимание именно на процесите, които водят до формиране у гражданите на политическо мнение, и заедно с това на онези други, много по-разнообразни и по-съдържателни форми на електронно участие на гражданите във всички етапи на демократичния политически процес - като се почне от формиране на собствено мнение чрез събиране и споделяне на информация, и като се мине през взаимна обмяна на така сформираните мнения (с цел гражданинът да се ориентира къде стои неговото мнение спрямо това на останалите), за да се стигне накрая включително до електронно участие на гражданите във формиране на конкретни нови политически субекти и дори издигане на конкретни кандидатури за един или друг публичен пост, както и за последващото контактуване с вече избрания кандидат по повод на изпълнението на неговите функции, и така до следващите избори.

И всичко това до известна степен вече е започвало да се осъществява спонтанно, например чрез участието на интернет-потребителите в социални мрежи от типа на Facebook, чрез блогове, чрез електронни петиции.

Tags: , ,

This entry was posted on вторник, юни 23rd, 2009 at 3:27 pm and is filed under избори, медии. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.

Leave a reply

Name (*)
Mail (will not be published) (*)
URI
Comment

Често ли харесвате неща във Фейсбук, без реално да знаете защо го правите?