След като на 15 декември 2009 г. премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с лидера на “Атака” Волен Сидеров ясно заяви, че ГЕРБ ще подкрепи „Атака” при инициирането на национален референдум по въпроса за новините на турски език в националния ефир, доста медии и редица политици бързо изсипаха десетки коментари в стил “Вие добре ли сте?” (Валери Найденов в “Труд”, 16-ти Декември 2009). След като на 17 декември стана известно, че е воден телефонен разговор между премиерите на България и Турция, известният журналист Иво Инджев обяви в своя блог: “можем да бъдем сигурни, че референдум няма да има”.

Да видим обаче какво точно е казал Борисов на Ердоган. Според сайта на българското правителство, българският премиер е уверил своя турски колега, че “правителството полага всички усилия да намери най-доброто решение за емисиите на турски език в ефира на Българската национална телевизия, за да не бъде темата обект на спекулации от страна на политически сили у нас“.

Най-важното в това изречение е казано най-накрая: целта е „да не бъде темата обект на спекулации от страна на политически сили у нас“.

Такава цел се постига най-добре именно с референдум: когато народът се произнесе по даден въпрос, всякакви спекулации по темата от страна на едни или други политици губят сила.

Междувременно се появиха и други, неполитически спекулации: че с премахването на новините на турски език България ще наруши международни договорености. В своя блог Вихър Георгиев насочи вниманието ни към текст от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ, обн., ДВ, бр. 78 от 3.09.1999 г., в сила за Република България от 1.09.1999 г.), според който

“В рамките на своите правни системи страните приемат подходящи мерки за улесняване достъпа до средствата за масово осведомяване на лицата, принадлежащи към национални малцинства, с цел насърчаване на търпимост и допускане на културен плурализъм.”

Този текст обаче не се отнася конкретно съм новини на малцинствен език. Нещо повече: самите новини като тип предаване не е точно от тези, които в най-голяма степен “насърчават търпимост” (поради “монологичният” характер на всяка новинарска емисия, независимо на какъв език се излъчва тя). “Насърчаване на търпимост” се постига много по-резултатно чрез диалогични и дискусионни формати. В този смисъл именно новините на малцинствен език дори не следва да се разглеждат като част от “подходящите” мерки, които страните са длъжни да приемат според Конвенцията.

Отделно от това референдумът най-вероятно ще засегне само едно предаване в едно от многото средства за масово осведомяване, докато целите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства могат и следва да бъдат постигани с използването на множество различни мерки, в различни средства за масово осведомяване.

В момента в България се изпълняват множество различни мерки в посоката, предвидена от Конвенцията. Всяко участие на представител на малцинствата в телевизионни формати тип „дискусионно студио“ или дори в „реалити“ формати също е мярка, която допринася за „диалог между групите“, както е формулировката в Обяснителния меморандум към конвенцията (докато в сравнение с това при едни новини на малцинствен език е ясно, че „диалог“ не се получава).

На 22 септември 2009 г., сред пет последователни гласувания, Ирина Бокова бе избрана за генерален директор на ЮНЕСКО.

Освен коментари по света, това събитие, естествено, предизвика оживена размяна на мнения и у нас.

Докато вестникът на левицата определи изборът на Ирина Бокова за “най-добрата новина в лагера на българската левица” от тежката юлска изборна загуба насам, то в отсрещния лагер Явор Дачков категорично заяви, че “Изборът на Бокова е срам за България и ЮНЕСКО” . Друг известен с десните си убеждения журналист - Иво Инджев - след известно колебание призна, че ако я срещне, би я поздравил. Но все пак каза това в блога си под заглавие “Като спечели Бокова, спечели ли цял народ?”

Докато Светослав Терзиев във в.”СЕГА” в тон с демонстрираното от самата Бокова поведение дипломатично твърди, че “Бокова със сигурност не излъчва заплаха за никого и затова е подходящ компромис”,  то във в. “ДУМА” Георги Готев едва ли не отправя закана: “От личен опит знам, че Бокова умее да упражнява натиск върху по-големите и това качество ще й трябва в ЮНЕСКО, защото там нейните партньори са държавните и правителствените ръководители.”

Друго издание, под иначе колебливо заглавие “Ирина Бокова – шеф на ЮНЕСКО. Да се гордеем или да се срамуваме?” на практика даде положителен отговор “Така или иначе фактът, че българка заема престижен международен пост е положителен.”

Това като че ли е най-разпространеното, поне у нас, тълкуване на избора на Бокова.

Аз лично категорично заставам против такава позиция. Когато става въпрос за международна организация, каквато е ЮНЕСКО, не можем да разглеждаме избора на Ирина Бокова само от такава гледна точка : “това е успех за България” . Защото това е все едно да кажеш, че избирането на Бойко Борисов за премиер на България е успех за … Банкя (защото той е от там).

Всъщност още през май 2009 г. от един чисто български случай, пряко несвързан нито с ЮНЕСКО, нито лично с нея, стана ясно, че избирането на кандидатурата на Бокова, разбира се,  зависи не само от нейни лични качества, но и от всякакви други международни политически сметки и съображения. Включително и най-дребнави. По повод на решение, внесено в Столичния общински съвет, една от улиците в София да получи името “Богдан Филов”, Раби Андрю Бейкър, директор по международните еврейски въпроси на Американския еврейски комитет, написа открито писмо, в което предупреди България да не заприличва на египетския министър на културата Фарук Хосни (той по-късно действително се оказа основен конкурент на Бокова), “който прави негативни коментари за Израел” .

Една публикация от 21 юни 2009 в Ню Йорк Таймс привлече вниманието на интересуващите се от прилагането на новите технологии в политиката.  В редакционна бележка вестникът се застъпва за скорошното приемане от Конгреса на вече внесен проекто-закон, който ще забрани използването на “безхартиено” електронно гласуване във всички федерални избори в САЩ. Тази редакционна бележка (публикувана под надслов “Как да вярваме на електронното грасуване”) завършва с категоричния извод, че гласуването на този закон трябва да бъде приоритет, защото “малко са проблемите, по-важни от това да се гарантира, че на резултатите от изборите ще може да се вярва”.

Нека се замислим обаче и открием кои са тези макар и малко на брой проблеми, които са дори по-важни от това доверието в резултатите от изборите?

Отговорът е неочаквано прост: по-важни са проблемите, свързани с предходните етапи, чрез които се достига до самия акт на гласуването.

Въпросът трябва да бъде не “Как да вярваме на електронното грасуване”, а “какъв смисъл има да вярваме на електронното и на всеки друг тип гласуване, при положение, че гражданите все повече губят вяра във всички предхождащи гласуването фази от политическия процес?”

Дори и с някакви технически или нормативни средства да се повиши доверието в електронното гласуване, каква полза ще има от това за един политически процес, в който гражданите все по-малко вярват на партиите (все по-рядко членуват в такива), в който дори партийните членове все по-рядко вярват, че именно издигнатите от партийните ръководства кандидати са най-подходящите, в който тези кандидати, които все пак биват издигнати, все по-малко вярват в успешното провеждане на собствена нормална, убеждаваща предизборна кампания (и затова все повече разчитат на набиране на необходимите им гласове по друг начин), и в който успешно избраните на даден пост кандидати все по-малко вярват (знаейки как точно са достигнали до своя пост), че си струва да се прави нещо полезно (но добре са усвоили какво трябва да говорят, за да изглежда, погледнато отстрани, че вършат нещо полезно) ?

Описаното в статията на “Ню Йорк Таймс” развитие на процесите (при което след разни опити в крайна сметка се стига до цялостен отказ от гласуване, което да е изцяло електронно), е естествено и нормално следствие от примитивния подход, приложен в началото на тези процеси. Тогава, когато са започвани всички проекти за електронно гласуване, изглежда е властвало мнението, че най-важната характеристика на демокрацията е гласуването, и щом ще вървим към “електронна демокрация”, значи трябва да започнем с “електронно гласуване”. Само така можем да си обясним допуснатото подценяване на всички останали елементи на демократичния политически процес, в рамките на който гласуването само изглежда като уж някакъв “решаващ момент” - в действителност много по-важни са процесите, които водят до формиране на политическото мнение на гражданите, а не начините, по които това мнение, вече веднъж формирано, след това бива изразявано.

Нормално беше да не се слага каруцата пред коня, а пътят да се извърви от началната към финалната фаза, т.е. първо да се върви към въвеждане на най-съвременни технологии в онези фази от политическия процес, чрез които поетапно се стига до акта на  гласуването, а не да хвърляме направо към “електронизиране” на самото гласуване.

Така че сега, когато след като бяха употребени доста пари и усилия, в глобален мащаб  (не само в САЩ, но и във Великобритания и в други европейски страни) вече имаме постигнат определен консенсус по въпроса за, меко казано, ненавременността на “електронното гласуване”, най-сетне може би ще дойде време да се отдели малко повече внимание именно на процесите, които водят до формиране у гражданите на политическо мнение, и заедно с това на онези други, много по-разнообразни и по-съдържателни форми на електронно участие на гражданите във всички етапи на демократичния политически процес - като се почне от формиране на собствено мнение чрез събиране и споделяне на информация, и като се мине през взаимна обмяна на така сформираните мнения (с цел гражданинът да се ориентира къде стои неговото мнение спрямо това на останалите), за да се стигне накрая включително до електронно участие на гражданите във формиране на конкретни нови политически субекти и дори издигане на конкретни кандидатури за един или друг публичен пост, както и за последващото контактуване с вече избрания кандидат по повод на изпълнението на неговите функции, и така до следващите избори.

И всичко това до известна степен вече е започвало да се осъществява спонтанно, например чрез участието на интернет-потребителите в социални мрежи от типа на Facebook, чрез блогове, чрез електронни петиции.

Данните са от национално представително проучване на “Маркет ЛИНКС” по поръчка на “Капитал”, проведено от 6 до 13 април сред 1218 респонденти.

Графика, представяща одобрението за някои от възможните правителствени коалиции след изборите през 2009 г.

уточнява в “Капитал” Румяна Бъчварова от “Маркет ЛИНКС”.

От няколко дни насам множество политически активни българи с регистрация във Facebook се присъединяват към каузата “Спрете промените в изборното законодателство, които ще осигурят служебна победа на БСП+ДПС”.

Основните позиции, които застъпва тази кауза, са следните:

Да спрем подигравката на политиците в парламента с демокрацията

1. Политиците в парламента си сменят партиите, групите и възгледите си като тоалетна хартия
2. Кумулативните 8% бариера и псевдо-мажоритарни водачи на листи ще гарантират служебна победа, ако всички не кажем НЕ на полит-проституцията
3. Подобно на закона за конфликт на интереси - ще печелят време с ненужни спорове, вместо да спасяват страната от кризата

До момента - вечерта на 17 април 2009 - са се присъединили 780 души.