Archive for the ‘медии’ Category

Следният около 25-минутен разговор се състоя тези дни в чата на Фейсбук. Тъй като предмет на обсъждане станаха някои проблеми от принципно, а не от лично естество, съм спестил имената на двамата дискутиращи, като съм ги обозначил просто като “гражданин” и “политик”. (Политикът не е от най-известните, на последните избори беше на неизбираемо място в листата на една коалиция в 24-и избирателен район в София, но в хода на разговора демонстрира самочувствие именно на “политик”, и затова съм го назовал така)

(Пояснение, необходимо за разбиране на повода за този обмен на мнения: чат-сесията е инициирана от “политика” с изпращане към негов Фейсбук-приятел на линк към публикация в медиите, според която Бойко Борисов се е отказал да провежда референдум за новините на турски език.)

18:47 [Политик]
http://dnevnik.bg/bulgaria/2009/12/19/833013_borisov_dade_na_zaden_hod_za_referenduma_za_novinite/
поздрав;)

18:49 [Гражданин]
Това е само докато мине изслушването на Желева за еврокомисар, после ББ отново ще се сети, че трябва да се прави референдум

18:50 [Политик]
и вие да ходите на референдум?

18:52 [Гражданин]
ББ добре разбира, че в някакъв етап от мандата му ще е добре да се проведе референдум, който той да спечели.

18:52 [Политик]
и вие да участвате в него?

18:53 [Гражданин]
Ние сме граждани, референдумите се правят, за да може гражданите да си изразят мнението

18:54 [Политик]
ние сме свободни да не участваме в глупостите на политиците
това е да си гражданин

18:55 [Гражданин]
Ако не участваш, подтикваш политиците следващия път да не ти дадат възможност да участваш

18:56 [Политик]
крайна упоритост
която не разбирам
няма ли занчение за вас
каква е темата
какъв е смисълът
от участието
а като овца
на заколение
се следват някакви формални рамки
не преценявате ли за себе си
в какво се включвате

18:59 [Гражданин]
Каквато и да е темата, винаги има смисъл да се участва - така се утвърждава самият принцип на гражданското участие - на дело, а не само на думи

18:59 [Политик]
това са пълни глупости

19:00 [Политик]
разбира се, че е важно в какво се участва
в какво даваш приноса си

19:01 [Гражданин]
Напротив - в интерес на гражданите е винаги да участват, във всяко гласуване - дори и техният глас да не промени нищо, самият факт, че са се явили да гласуват, кара политиците във всеки следващ момент да се съолбразяват с факта, че тези граждани могат отново да гласуват

19:01 [Политик]
това, къде го научихте

19:01 [Гражданин]
От собствен опит

19:01 [Политик]
къде
какъв пробив сте направил
с участие

19:02 [Гражданин]
Много дълго е да се обяснява, но все пнак е обевидно, че с мълчание не се прави пробив

19:03 [Политик]
преди всичко гражданите
следва да знаят в какво участват
и какво занчение има за управлението
участието им
използването на хората
за политически цели
мимикрирайки зад някакви напълно измислени теми
е подигравка със самото усилие
което някой може да направи

19:05 [Гражданин]
Не е важна темата, важното е, че участваш в демократична процедура - това само по себе си е успех

19:05 [Политик]
важен е смисълът
другото е упражнение
какъв е смисълът да участваш в глупост

19:06 [Гражданин]
По-добре да се започне с упражнение, и то с лесно упражнение, отколкото веднага да скочиш към най-сложното изпълнение

19:07 [Политик]
вие така ли правите с живота си
какво работите
и колко контакт
имате с хора
колко души могат да ви последват
ако се наложи
като ви слушам едва ли можете да мотивирате някого

19:08 [Гражданин]
Не е необходимо някой да ме следва, аз взимам решения за себе си

19:08 [Политик]
защото с такива аргумети
няма да мотивирате никого

19:10 [Гражданин]
Това са най-силните аргументи, които са ме мотивирали мен самия - защо да не могат да мотивират и някой друг?

19:11 [Гражданин]
Аз самият също съм изпитвал колебания дали си струва да се гласува на избори - но когато стигнах до тези аргументи, които споделих сега с Вас, веднага ми стана ясно, че си струва.

[В този момент Политикът прекъсна достъпа на Гражданина до възможността за чат]

Лично за мен в тази обмяна на мнения заслужават отбелязване няколко съществени факта:
1. “Политикът” с недоверие пита: “къде … какъв пробив сте направил …с участие” - това е ясна индикация, че за този “политик” е нормално пробив да се прави не с гражданско участие, а по някакъв друг, например не толкова публичен, начин.

2. Политикът използва сплашване и не подбира думите: оприличава гражданина на “овца”, която отива на “заколение”. С лекота използва изразът “това са пълни глупости” . Политикът не съобразява, че с поведението си може да обиди и отврати гражданина. И въпреки това в крайна сметка в този случай гражданинът прояви по-голяма толерантност към чуждото мнение, а политикът не понесе аргументите на своя събеседник и пръв прекрати комуникацията.

3. Политикът прехвърля проблема от болната глава на здравата, твърдейки “с такива аргументи няма да мотивирате никого” - пропускайки да съобрази, че той самият, като политик, със своите собствени аргументи очевидно поне в рамките на този разговор не е успял да мотивира гражданина да последва неговите призиви за неучастие.

Във филма на Иван Кулеков за “Българският Гуантанамо” (излъчен в “Шоуто на Слави” на 5 януари 2010) е показан мъж от Палестина на име “Тарик Адилсами”, който в отговор на въпрос
“Защо сте тук?” отговаря “Не знам защо съм тук, не съм създавал никакви проблеми.”
(Цитирам името и казаното от мъжа по блога на
http://mayamarkov.wordpress.com/2010/02/14/prison_by_any_other_name/
от където научих за съдържанието на филма.)

Видео-запис може да се види тук
http://www.youtube.com/user/MaryStewart0777#p/a/u/1/9tppwp7zXtY
- репликата на човека от Палестина е към самия край, вижте кадрите от 9:06 нататък

“Не знам защо съм тук, не съм създавал никакви проблеми.” …

Обаче: този човек от Палестина всъщност лъже.
Лъже на едро - като за филм.

Българските медии още през февруари 2009 г. публикуваха репортажи за това как същият човек - Тарек Адил Сами - се е държал хулигански и агресивно, като първо е извадил нож пред служителки от Българския Червен Кръст, а след това е влязъл и в съдебна зала по време на гледане на дело и с нищо непредизвикани от присъстващите свои хулигански действия е повредил два монитора и звукозаписна техника.

Ето линкове към репортажите на български медии по случая
http://www.dnevnik.bg/morski/2009/02/18/677314_bejanec_izpotroshi_sudebna_zala_na_varnenski_okrujen/

http://www.narodnodelo.bg/news.php?news=22174&arh_broy=19.02.2009

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=329851&audio_id=29532

Така че, жалко за Кулеков - той е добър пример за това как дори човек, който уж има способността да мисли критично, понякога просто се предоверява…

Основната заслуга на Кирил и Методий не е толкова в създаването на азбука (защото набор от ограничени на брой символи не е толкова трудно да се създаде дори и от човек без специални умения), а в нещо много по-мащабно: приобщаване на големи маси от хора към друга култура чрез превеждането на редица богослужебни текстове от гръцки на славянски език (което двамата братя извършват до 862 г.), при това с изобретяване на необходимата нова терминология, която едновременно да бъде канонически точна (това е задължително изискване при превода на религиозни текстове!) и поне отчасти близка до разбиранията на тези, на които ще служи (населението в славянските страни). Думи като “рождество”, “възкресение”, “възнесение”, “въплъщение”, “преображение”, “възглас” , “проповед”, “грехопадение”, “изповед”, “причастие”, “откровение”, “разпятие”, “разкаяние”, “благодат”, “посвещение”, “изкупление”, “изкушение”, “смирение”, “животворящ”, “праведен”, “благослов”, “човеколюбив”, и много други просто не са съществували в дотогавашния славянски език - тези думи са изобретени от Кирил и Методий, за да съответстват лексикално възможно най-точно на думите в гръцкия текст на богослужебните книги.
(Голяма част от терминологията, разбира се, остава непреведена или паралелно се ползват и двата варианта - и гръцкият, и славянският, например: “ангел”=”вестител”, “апокалипсис”=”откровение”, “харизма”=”благодат”, “апостол”=”пратеник, посланик”, “евангелие”=”благовестие”, “епископ”=”надзирател”, “икона”=”образ”, “катарзис”=”очистване”, “катедра”=”седалище”, “месия”=”помазаник”, “синергия”=”съработничество”, “параклис”=”утешение” и много други).
Можем да сравним този процес с извършващия се в наши дни процес на усвояване на друга култура, отново с въвеждане на нова терминология, част от която не намира точно съответствие в родния ни език (например думи като “файл”, “процесор”, “диск”)
“”
Японците са известни с това, че бавно и сякаш трудно, от наша гледна точка, вземат решение. Известни са и с това, че винаги държат — вземат ли решение, то да бъде пълно единодушие. Не се ли постигне единодушието, решението се отлага до постигането на въпросното единодушие. Това, разбира се, означава много често то да бъде забавено. — Нищо — казват японците — нека решението се забави малко, ама като се вземе, пък никой да не мърмори срещу него, никой да не го изпълнява с колебание. Както да речем, ние правим. Каже началството, че трябва днес да се вземе такова и такова решение — за да не сърдим началството, ние бързаме да вдигнем ръка, даже бързаме повече от него да покажем колко правилно е решението, което началството е предложило да се вземе. После, разбира се, мълчаливо, под масата, под кревата, под юргана, на четири очи и най-вече на две, мамицата му разкарваме на това решение…

Японците не правят тъй. Те първо решават един много важен въпрос, който ние другите народи, доста рядко си задаваме — има ли нужда от такова решение. Докато се умува и дискутира има ли нужда или няма се избистря самия проблем — всичките му десни и леви страни, всичките му висши и нисши съображения излизат на бял свят, избистрят се и становищата, и гледните точки, и различията на участниците в дискусията. Може да се каже, че целият този процес е най-важният момент от вземането на решението, неговата, така да се каже, есенция. До този момент изобщо не се поставя въпросът какъв трябва да бъде отговорът или какво трябва да бъде решението. Това е така, за да не могат участниците в дискусията да си нагласяват мнението според силата на страните, за да не предлагат или отстояват решение, само затова, че така ще се харесат или ще получат повишение.

Това — „за и против“ това — търсене на истината, разбира се отнема много време. Самоувереният български началник сто пъти ще напопържа и ще каже:

— Абе какво толкова сме му заумували, аз власт ли съм или какво — що съм взел да питам Пена от Горна баня, че тя ли ще ме учи мене как се ръководи? Нали аз затова съм назначен — да взимам решения, а Пена — да ги изпълнява.

И в живота често става така: началството взема решението, а Пена пък си взема решение да не му изпълнява решението.
“”

(Цитирано по : http://chitanka.info/lib/text/8345/0 )

След като на 15 декември 2009 г. премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с лидера на “Атака” Волен Сидеров ясно заяви, че ГЕРБ ще подкрепи „Атака” при инициирането на национален референдум по въпроса за новините на турски език в националния ефир, доста медии и редица политици бързо изсипаха десетки коментари в стил “Вие добре ли сте?” (Валери Найденов в “Труд”, 16-ти Декември 2009). След като на 17 декември стана известно, че е воден телефонен разговор между премиерите на България и Турция, известният журналист Иво Инджев обяви в своя блог: “можем да бъдем сигурни, че референдум няма да има”.

Да видим обаче какво точно е казал Борисов на Ердоган. Според сайта на българското правителство, българският премиер е уверил своя турски колега, че “правителството полага всички усилия да намери най-доброто решение за емисиите на турски език в ефира на Българската национална телевизия, за да не бъде темата обект на спекулации от страна на политически сили у нас“.

Най-важното в това изречение е казано най-накрая: целта е „да не бъде темата обект на спекулации от страна на политически сили у нас“.

Такава цел се постига най-добре именно с референдум: когато народът се произнесе по даден въпрос, всякакви спекулации по темата от страна на едни или други политици губят сила.

Междувременно се появиха и други, неполитически спекулации: че с премахването на новините на турски език България ще наруши международни договорености. В своя блог Вихър Георгиев насочи вниманието ни към текст от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ, обн., ДВ, бр. 78 от 3.09.1999 г., в сила за Република България от 1.09.1999 г.), според който

“В рамките на своите правни системи страните приемат подходящи мерки за улесняване достъпа до средствата за масово осведомяване на лицата, принадлежащи към национални малцинства, с цел насърчаване на търпимост и допускане на културен плурализъм.”

Този текст обаче не се отнася конкретно съм новини на малцинствен език. Нещо повече: самите новини като тип предаване не е точно от тези, които в най-голяма степен “насърчават търпимост” (поради “монологичният” характер на всяка новинарска емисия, независимо на какъв език се излъчва тя). “Насърчаване на търпимост” се постига много по-резултатно чрез диалогични и дискусионни формати. В този смисъл именно новините на малцинствен език дори не следва да се разглеждат като част от “подходящите” мерки, които страните са длъжни да приемат според Конвенцията.

Отделно от това референдумът най-вероятно ще засегне само едно предаване в едно от многото средства за масово осведомяване, докато целите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства могат и следва да бъдат постигани с използването на множество различни мерки, в различни средства за масово осведомяване.

В момента в България се изпълняват множество различни мерки в посоката, предвидена от Конвенцията. Всяко участие на представител на малцинствата в телевизионни формати тип „дискусионно студио“ или дори в „реалити“ формати също е мярка, която допринася за „диалог между групите“, както е формулировката в Обяснителния меморандум към конвенцията (докато в сравнение с това при едни новини на малцинствен език е ясно, че „диалог“ не се получава).

На завършилото на 22 ноември 2009 г. в Анталия (Турция) Световно първенство по шахмат за момичета и момчета във възрастовите групи до 8 г., до 10 г., до 12 г. до 14 г. до 16 г. и до 18 години се получиха следните по важни за България, за Европа и за света резултати:

При момчетата до 8 г. с 5,5 т. от 11 възможни Петър-Делян Шентов зае 60-то място от 129 участници. Първите места тук си поделиха двама иранци (на 1-во и на 3-то място), американец от индийски произход (2-ри) и австралиец от руски произход (4-ти).

При момичета до 8 г. с 6 т. от 11 Нургюл Салимова зае 37-мо място от 84 участнички. Тук две китайки заеха 1-во и и 3-то място, а американка с индийско име и индийка заеха 2-рото и 4-тото място. Най-високо класиралата се тук представителка на страна-членка на ЕС беше Агата Дзвилевич от Полша, която със 7 т. зае 17-то място.

При момчетата до 10 г. със 7,5 т. Николай Христов зае 13-то място от 148 участници. Със същия брой точки едно място по-нагоре се класира друг представител на евросъюза: Матияс Марек от Чехия. Сред първите десет в тази възрастова групи се класираха 3-ма китайци, двама индийци и двама иранци.

При момичетата до 10 г. със 6 точки Доника Шивачева зае 32-ро място, а с 4 т. Ани Вълева зае 71-во място (от 83 участнички). Тук Европейския съюз се представи сравнително добре в лицето на полякинята Агнешка Дмоховска, която със 7,5 т. зае 7-мо място. Две азърбайджанки и две индийки окупираха първите 4 места.

При момчетата до 12 г. със 5,5 т. Дарио Дерешки зае 70-то място от 142-ма участници. Тук високо класиране - 2-ро място - постигна представителят на Европейския съюз полякът Ян-Кшиштов Дуда. Сред първите 10 в класирането има 4 индийци, един австралиец от китайски произход, двама представители на Русия и един канадец също с китайско фамилно име.

При момичетата до 12 г. със 7 т. Симонета Иванова зае 21-ро място. От Европейския съюз най-добре се представиха испанка, французойка и гъркиня, които се наредиха съответно на 15, 16 и 17-то място. Тук иранка изпревари в борбата за първото място двете следващи я рускини, а в десетката освен тях попаднаха две индийки, две туркини, една грузинка, една американка с китайско фамилно име и една представителка на Молдова.

При момчетата до 14 г. нашият фаворит Киприян Бербатов със 7,5 т. зае 12-то място. От страните-членки на ЕС румънец, холандец и испанец имат равен брой точки с него, но го изпреварват по допълнитнелни показатели, а отново поляк се оказа най-успешният европеец, достигнал и тук до 2-ро място. 5-ти е датчанин. Тук първи е представител на Перу, но Индия и Иран отново завоюваха места в 6-ицата.

При момичетата до 14 г. със 7 т. Цвета Галунова зае 16-то място, а Деница Драгиева с 5,5 т. се класира на 52-ро място от 101 участнички. Тук отново представителка на Полша (Александра Лах) отстрами Европейския съюз, като се класира на 2-ро място (само малко по-лоши допълнителнителни показатели я делят от 1-вото). Друга полякиня зае 5-тото място. А испанка се намести на 4-тото. Това изглежда е единстветата група, в която сред първите 10 има само 2 представителки на Азия: индийка на 3-то място и казахстанка на 6-тото.

При момчетата до 16 г. двамата наши представители - Сашо Андреев и Васил Кръстев - с по 4,5 т. се класираха съответно на 85-то и на 93-то място. Тук си проличаха някои от недостатъците на швейцарската система, по която се провеждаше състезанието. На Сашо Андреев жребият отреди твърде трудни противници - средното ело на неговите противници е 2300 - само 6 състезатели от всичките 119 в неговата възрастова група имат по-високо средно ело на противниците. Другият български състезател в тази група - Васил Кръстев - набра същият брой точки,но при средно ело на противниците близо 200 т. под това на Сашо Андреев. Тук Европа беше представена сравнително достойно от французин (3-то място) и норвежец (5-то място). Сред първите 6 има 3 индийци - на първите две места и на 6-тото. Най-добре класиралият се руснак е 7-ми.

При момичетата до 16 г. с 6 т. Дарена Сиркова зае 36-то място от 112 участнички. Тази група беше доминиранан от представителките на страни от бившия СССР: сред първите 10 има три грузинки, азърбайджанка, украинка, молдовка и на десетото място - дори рускиня. Първа обаче е представителка на Перу (сестрата на другият представител на Перу, който зае 1-вото място при момчетата до 14 г.), а виетнамка е на 6-то място.

При момчетата до 18 г. С 5,5 т. Тихомир Янев зае 44-то място, а с 4 т. Павел Янев зае 87- мо място (от общо 104 участника). Тук не само е единственият руснак (при момчетата), завоювал шампионска титла - Максим Матлаков - но и останалите медалисти са от Европа - втори е испанец, а трети - поляк. Свои представители в челната десетка са излъчили още Индия, Турция, Обединените арабски емирства, Хърватия, Румъния и Азърбайджан.

При момичетата до 18 г. с 4 т. Асения Димитрова зае 55-то място от 65 участнички. Тук Европейският съюз отново намира сравнително успешно представяне в лицето на представителка на Полша - заелата 8-мо място Ана Варакомска. Сред първите десет и тук доминират състезателки от страните на бившия СССР: една казахстанка, две грузинки и три рускини - една от които зае и първото място. Представителката на Индия е на 7-мо място.

Наскоро немското издание “Шпигел” публикува интервю с известния интелектуалец Умберто Еко, а след няколко дена и български издания цитираха части от него.

Най-запомнящите се фрази на Умберто Еко бяха:”Интернет не може да научи никого на задълбочено изучаване”, “Google … сее анархия с несекващата промяна и неточна информация” и “образованието трябва да научи децата кое е добро и кое лошо … да им обясни, че статиите в Google не са статични”.

Като човек, който активно ползва Интернет и Google, веднага мога да възразя, че в момента е напълно нереалистично да очакваме, че хартиеният носител скоро ще възвърне някогашния си авторитет. А Интернет все пак е интерактивна среда, т.е. когато в Интернет попаднеш на някаква непрецизираност, можеш в същия момент и на същото място да реагираш. Имаш основания да се съмняваш в качеството на информацията, но разполагаш и със средства (благодарение именно на търсачки като Google) да потърсиш и откриеш първоизточника и вярната информация. Така че дали младите ще се объркат или ще намерят правилния път в момента зависи изцяло от това какви възможности ще получат те онлайн. В известен смисъл в сравнение с хартията, онлайн-средата на практика дава дори повече възможности да се сверяват източници и да се търси достоверност. Да, “Интернет не може да научи никого”, но Интернет дава огромни възможности на всеки отделен потребител да се учи от всеки друг - като споделя и ползва споделеното от другите.

На 22 септември 2009 г., сред пет последователни гласувания, Ирина Бокова бе избрана за генерален директор на ЮНЕСКО.

Освен коментари по света, това събитие, естествено, предизвика оживена размяна на мнения и у нас.

Докато вестникът на левицата определи изборът на Ирина Бокова за “най-добрата новина в лагера на българската левица” от тежката юлска изборна загуба насам, то в отсрещния лагер Явор Дачков категорично заяви, че “Изборът на Бокова е срам за България и ЮНЕСКО” . Друг известен с десните си убеждения журналист - Иво Инджев - след известно колебание призна, че ако я срещне, би я поздравил. Но все пак каза това в блога си под заглавие “Като спечели Бокова, спечели ли цял народ?”

Докато Светослав Терзиев във в.”СЕГА” в тон с демонстрираното от самата Бокова поведение дипломатично твърди, че “Бокова със сигурност не излъчва заплаха за никого и затова е подходящ компромис”,  то във в. “ДУМА” Георги Готев едва ли не отправя закана: “От личен опит знам, че Бокова умее да упражнява натиск върху по-големите и това качество ще й трябва в ЮНЕСКО, защото там нейните партньори са държавните и правителствените ръководители.”

Друго издание, под иначе колебливо заглавие “Ирина Бокова – шеф на ЮНЕСКО. Да се гордеем или да се срамуваме?” на практика даде положителен отговор “Така или иначе фактът, че българка заема престижен международен пост е положителен.”

Това като че ли е най-разпространеното, поне у нас, тълкуване на избора на Бокова.

Аз лично категорично заставам против такава позиция. Когато става въпрос за международна организация, каквато е ЮНЕСКО, не можем да разглеждаме избора на Ирина Бокова само от такава гледна точка : “това е успех за България” . Защото това е все едно да кажеш, че избирането на Бойко Борисов за премиер на България е успех за … Банкя (защото той е от там).

Всъщност още през май 2009 г. от един чисто български случай, пряко несвързан нито с ЮНЕСКО, нито лично с нея, стана ясно, че избирането на кандидатурата на Бокова, разбира се,  зависи не само от нейни лични качества, но и от всякакви други международни политически сметки и съображения. Включително и най-дребнави. По повод на решение, внесено в Столичния общински съвет, една от улиците в София да получи името “Богдан Филов”, Раби Андрю Бейкър, директор по международните еврейски въпроси на Американския еврейски комитет, написа открито писмо, в което предупреди България да не заприличва на египетския министър на културата Фарук Хосни (той по-късно действително се оказа основен конкурент на Бокова), “който прави негативни коментари за Израел” .

Една публикация от 21 юни 2009 в Ню Йорк Таймс привлече вниманието на интересуващите се от прилагането на новите технологии в политиката.  В редакционна бележка вестникът се застъпва за скорошното приемане от Конгреса на вече внесен проекто-закон, който ще забрани използването на “безхартиено” електронно гласуване във всички федерални избори в САЩ. Тази редакционна бележка (публикувана под надслов “Как да вярваме на електронното грасуване”) завършва с категоричния извод, че гласуването на този закон трябва да бъде приоритет, защото “малко са проблемите, по-важни от това да се гарантира, че на резултатите от изборите ще може да се вярва”.

Нека се замислим обаче и открием кои са тези макар и малко на брой проблеми, които са дори по-важни от това доверието в резултатите от изборите?

Отговорът е неочаквано прост: по-важни са проблемите, свързани с предходните етапи, чрез които се достига до самия акт на гласуването.

Въпросът трябва да бъде не “Как да вярваме на електронното грасуване”, а “какъв смисъл има да вярваме на електронното и на всеки друг тип гласуване, при положение, че гражданите все повече губят вяра във всички предхождащи гласуването фази от политическия процес?”

Дори и с някакви технически или нормативни средства да се повиши доверието в електронното гласуване, каква полза ще има от това за един политически процес, в който гражданите все по-малко вярват на партиите (все по-рядко членуват в такива), в който дори партийните членове все по-рядко вярват, че именно издигнатите от партийните ръководства кандидати са най-подходящите, в който тези кандидати, които все пак биват издигнати, все по-малко вярват в успешното провеждане на собствена нормална, убеждаваща предизборна кампания (и затова все повече разчитат на набиране на необходимите им гласове по друг начин), и в който успешно избраните на даден пост кандидати все по-малко вярват (знаейки как точно са достигнали до своя пост), че си струва да се прави нещо полезно (но добре са усвоили какво трябва да говорят, за да изглежда, погледнато отстрани, че вършат нещо полезно) ?

Описаното в статията на “Ню Йорк Таймс” развитие на процесите (при което след разни опити в крайна сметка се стига до цялостен отказ от гласуване, което да е изцяло електронно), е естествено и нормално следствие от примитивния подход, приложен в началото на тези процеси. Тогава, когато са започвани всички проекти за електронно гласуване, изглежда е властвало мнението, че най-важната характеристика на демокрацията е гласуването, и щом ще вървим към “електронна демокрация”, значи трябва да започнем с “електронно гласуване”. Само така можем да си обясним допуснатото подценяване на всички останали елементи на демократичния политически процес, в рамките на който гласуването само изглежда като уж някакъв “решаващ момент” - в действителност много по-важни са процесите, които водят до формиране на политическото мнение на гражданите, а не начините, по които това мнение, вече веднъж формирано, след това бива изразявано.

Нормално беше да не се слага каруцата пред коня, а пътят да се извърви от началната към финалната фаза, т.е. първо да се върви към въвеждане на най-съвременни технологии в онези фази от политическия процес, чрез които поетапно се стига до акта на  гласуването, а не да хвърляме направо към “електронизиране” на самото гласуване.

Така че сега, когато след като бяха употребени доста пари и усилия, в глобален мащаб  (не само в САЩ, но и във Великобритания и в други европейски страни) вече имаме постигнат определен консенсус по въпроса за, меко казано, ненавременността на “електронното гласуване”, най-сетне може би ще дойде време да се отдели малко повече внимание именно на процесите, които водят до формиране у гражданите на политическо мнение, и заедно с това на онези други, много по-разнообразни и по-съдържателни форми на електронно участие на гражданите във всички етапи на демократичния политически процес - като се почне от формиране на собствено мнение чрез събиране и споделяне на информация, и като се мине през взаимна обмяна на така сформираните мнения (с цел гражданинът да се ориентира къде стои неговото мнение спрямо това на останалите), за да се стигне накрая включително до електронно участие на гражданите във формиране на конкретни нови политически субекти и дори издигане на конкретни кандидатури за един или друг публичен пост, както и за последващото контактуване с вече избрания кандидат по повод на изпълнението на неговите функции, и така до следващите избори.

И всичко това до известна степен вече е започвало да се осъществява спонтанно, например чрез участието на интернет-потребителите в социални мрежи от типа на Facebook, чрез блогове, чрез електронни петиции.

Как да тълкуваме трагичният случай на 28 май 2009 г. (за християните това е Възнесение Господне, “Спасовден”) в близост до паметника в местността “Бакъджика” до Ямбол?
Много се изписа вече дали автобуса бил технически изправен, дали шофьорът поради възраст или други фактори е бил дееспособен - виж например коментарите във в.”24 часа”.

Разследващите органи дори иззели компютъра от пункта за периодичен технически преглед, през който на 12 май 2009 е минал този автобус. Това наистина е много удобно - представете си, че след всички проверки накрая се окаже, че “компютърна грешка” е виновна за всичко…

Всички подобни съобщения обаче са по-скоро за отвличане на вниманието.
Както много уместно се изрази на следващия ден един анонимен интернет-потребител, “от вчера слушам как психоизпита дето шофьора не го бил минал му повредил спирачките”.

И най-неизправният автобус, управляван от най-пияния шофьор, няма как да изтреби 16 души - освен ако не са налице и някакви допълнителни обстоятелства, улесняващи “задачата”.

Каквото и да се узнае и напише за шофьора и за автобуса, за мен основен остава въпросът: защо именно на това място толкова много хора, всеки от които е бил в далеч не безпомощно състояние (те са се придвижвали пеш нагоре по стръмен път към върха), не са успели да избегнат съдбата си?

Защото освен моторно превозно средство и водач, във всяка подобна ситуация има и един друг решаваш фактор: пътната обстановка.

Естествената първоначална реакция на много здравомислещи хора е просто невярване как изобщо подобно нещо може да се случи - как е възможно само в рамките на няколко секунди един автобус да прегази смъртоносно цели 16 души и да рани поне още толкова?

Особено като се има предвид, че движението на автомобили по този път не е натоварено (в противен случай щеше да има информация за сблъсък на автобуса с други автомобили) и най-вероятно въпросният автобус е бил единственото превозно средство, преминаващо по пътя в този момент. При такива условия толкова ли е трудно всеки един от намиращите се на пътя пешеходци да види и чуе приближаването на автобуса и просто да се отмести - достатъчно е да направиш една-две крачки встрани, и автобусът ще мине покрай теб, а не през теб. Какво е попречило на толкова много хора да направят тази спасителна крачка в страни?

На този въпрос има само един отговор, който към момента изглежда логичен: причината вероятно е в наличието на множество, вероятно наредени плътно една до друга, сергии от двете страни на пътя именно в този участък - около 200 метра под върха. Изкачващите се пеш към върха са се придвижвали вътре между двете редици сергии. Когато автобусът с трясък се спуска отгоре, за да се спасиш, е трябвало да събориш сергиите и да прекрачиш през тях. Твърде много хора не са го сторили. И са загинали.

Местен вестник ни предава думите на полицай Димитър Стоянов Димитров (52-годишен, от близкото село Чарган - същият, който единствен е смогнал да спаси две жени, като успял да ги избута встрани от пътя на автобуса): “Димитров разказва, че пътят към сцената бил тесен, затова полицаите правели забележка на търговците да не стоят на платното със сергиите.”

Друг местен човек (Атанас Иванов) казва:

“Винаги идвам тук на събора, никога не са пускали автобуси догоре. Ако беше спрял долу - нямаше да стане трагедията. ”

И тъй като вече се появиха и чисто религиозни тълкувания на този случай, нека всички вярващи се изправят пред въпроса :
дали този случая не е едно “изгонване на търговците от храма” ?


Често ли харесвате неща във Фейсбук, без реално да знаете защо го правите?