След като на 15 декември 2009 г. премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с лидера на “Атака” Волен Сидеров ясно заяви, че ГЕРБ ще подкрепи „Атака” при инициирането на национален референдум по въпроса за новините на турски език в националния ефир, доста медии и редица политици бързо изсипаха десетки коментари в стил “Вие добре ли сте?” (Валери Найденов в “Труд”, 16-ти Декември 2009). След като на 17 декември стана известно, че е воден телефонен разговор между премиерите на България и Турция, известният журналист Иво Инджев обяви в своя блог: “можем да бъдем сигурни, че референдум няма да има”.

Да видим обаче какво точно е казал Борисов на Ердоган. Според сайта на българското правителство, българският премиер е уверил своя турски колега, че “правителството полага всички усилия да намери най-доброто решение за емисиите на турски език в ефира на Българската национална телевизия, за да не бъде темата обект на спекулации от страна на политически сили у нас“.

Най-важното в това изречение е казано най-накрая: целта е „да не бъде темата обект на спекулации от страна на политически сили у нас“.

Такава цел се постига най-добре именно с референдум: когато народът се произнесе по даден въпрос, всякакви спекулации по темата от страна на едни или други политици губят сила.

Междувременно се появиха и други, неполитически спекулации: че с премахването на новините на турски език България ще наруши международни договорености. В своя блог Вихър Георгиев насочи вниманието ни към текст от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ, обн., ДВ, бр. 78 от 3.09.1999 г., в сила за Република България от 1.09.1999 г.), според който

“В рамките на своите правни системи страните приемат подходящи мерки за улесняване достъпа до средствата за масово осведомяване на лицата, принадлежащи към национални малцинства, с цел насърчаване на търпимост и допускане на културен плурализъм.”

Този текст обаче не се отнася конкретно съм новини на малцинствен език. Нещо повече: самите новини като тип предаване не е точно от тези, които в най-голяма степен “насърчават търпимост” (поради “монологичният” характер на всяка новинарска емисия, независимо на какъв език се излъчва тя). “Насърчаване на търпимост” се постига много по-резултатно чрез диалогични и дискусионни формати. В този смисъл именно новините на малцинствен език дори не следва да се разглеждат като част от “подходящите” мерки, които страните са длъжни да приемат според Конвенцията.

Отделно от това референдумът най-вероятно ще засегне само едно предаване в едно от многото средства за масово осведомяване, докато целите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства могат и следва да бъдат постигани с използването на множество различни мерки, в различни средства за масово осведомяване.

В момента в България се изпълняват множество различни мерки в посоката, предвидена от Конвенцията. Всяко участие на представител на малцинствата в телевизионни формати тип „дискусионно студио“ или дори в „реалити“ формати също е мярка, която допринася за „диалог между групите“, както е формулировката в Обяснителния меморандум към конвенцията (докато в сравнение с това при едни новини на малцинствен език е ясно, че „диалог“ не се получава).

На завършилото на 22 ноември 2009 г. в Анталия (Турция) Световно първенство по шахмат за момичета и момчета във възрастовите групи до 8 г., до 10 г., до 12 г. до 14 г. до 16 г. и до 18 години се получиха следните по важни за България, за Европа и за света резултати:

При момчетата до 8 г. с 5,5 т. от 11 възможни Петър-Делян Шентов зае 60-то място от 129 участници. Първите места тук си поделиха двама иранци (на 1-во и на 3-то място), американец от индийски произход (2-ри) и австралиец от руски произход (4-ти).

При момичета до 8 г. с 6 т. от 11 Нургюл Салимова зае 37-мо място от 84 участнички. Тук две китайки заеха 1-во и и 3-то място, а американка с индийско име и индийка заеха 2-рото и 4-тото място. Най-високо класиралата се тук представителка на страна-членка на ЕС беше Агата Дзвилевич от Полша, която със 7 т. зае 17-то място.

При момчетата до 10 г. със 7,5 т. Николай Христов зае 13-то място от 148 участници. Със същия брой точки едно място по-нагоре се класира друг представител на евросъюза: Матияс Марек от Чехия. Сред първите десет в тази възрастова групи се класираха 3-ма китайци, двама индийци и двама иранци.

При момичетата до 10 г. със 6 точки Доника Шивачева зае 32-ро място, а с 4 т. Ани Вълева зае 71-во място (от 83 участнички). Тук Европейския съюз се представи сравнително добре в лицето на полякинята Агнешка Дмоховска, която със 7,5 т. зае 7-мо място. Две азърбайджанки и две индийки окупираха първите 4 места.

При момчетата до 12 г. със 5,5 т. Дарио Дерешки зае 70-то място от 142-ма участници. Тук високо класиране - 2-ро място - постигна представителят на Европейския съюз полякът Ян-Кшиштов Дуда. Сред първите 10 в класирането има 4 индийци, един австралиец от китайски произход, двама представители на Русия и един канадец също с китайско фамилно име.

При момичетата до 12 г. със 7 т. Симонета Иванова зае 21-ро място. От Европейския съюз най-добре се представиха испанка, французойка и гъркиня, които се наредиха съответно на 15, 16 и 17-то място. Тук иранка изпревари в борбата за първото място двете следващи я рускини, а в десетката освен тях попаднаха две индийки, две туркини, една грузинка, една американка с китайско фамилно име и една представителка на Молдова.

При момчетата до 14 г. нашият фаворит Киприян Бербатов със 7,5 т. зае 12-то място. От страните-членки на ЕС румънец, холандец и испанец имат равен брой точки с него, но го изпреварват по допълнитнелни показатели, а отново поляк се оказа най-успешният европеец, достигнал и тук до 2-ро място. 5-ти е датчанин. Тук първи е представител на Перу, но Индия и Иран отново завоюваха места в 6-ицата.

При момичетата до 14 г. със 7 т. Цвета Галунова зае 16-то място, а Деница Драгиева с 5,5 т. се класира на 52-ро място от 101 участнички. Тук отново представителка на Полша (Александра Лах) отстрами Европейския съюз, като се класира на 2-ро място (само малко по-лоши допълнителнителни показатели я делят от 1-вото). Друга полякиня зае 5-тото място. А испанка се намести на 4-тото. Това изглежда е единстветата група, в която сред първите 10 има само 2 представителки на Азия: индийка на 3-то място и казахстанка на 6-тото.

При момчетата до 16 г. двамата наши представители - Сашо Андреев и Васил Кръстев - с по 4,5 т. се класираха съответно на 85-то и на 93-то място. Тук си проличаха някои от недостатъците на швейцарската система, по която се провеждаше състезанието. На Сашо Андреев жребият отреди твърде трудни противници - средното ело на неговите противници е 2300 - само 6 състезатели от всичките 119 в неговата възрастова група имат по-високо средно ело на противниците. Другият български състезател в тази група - Васил Кръстев - набра същият брой точки,но при средно ело на противниците близо 200 т. под това на Сашо Андреев. Тук Европа беше представена сравнително достойно от французин (3-то място) и норвежец (5-то място). Сред първите 6 има 3 индийци - на първите две места и на 6-тото. Най-добре класиралият се руснак е 7-ми.

При момичетата до 16 г. с 6 т. Дарена Сиркова зае 36-то място от 112 участнички. Тази група беше доминиранан от представителките на страни от бившия СССР: сред първите 10 има три грузинки, азърбайджанка, украинка, молдовка и на десетото място - дори рускиня. Първа обаче е представителка на Перу (сестрата на другият представител на Перу, който зае 1-вото място при момчетата до 14 г.), а виетнамка е на 6-то място.

При момчетата до 18 г. С 5,5 т. Тихомир Янев зае 44-то място, а с 4 т. Павел Янев зае 87- мо място (от общо 104 участника). Тук не само е единственият руснак (при момчетата), завоювал шампионска титла - Максим Матлаков - но и останалите медалисти са от Европа - втори е испанец, а трети - поляк. Свои представители в челната десетка са излъчили още Индия, Турция, Обединените арабски емирства, Хърватия, Румъния и Азърбайджан.

При момичетата до 18 г. с 4 т. Асения Димитрова зае 55-то място от 65 участнички. Тук Европейският съюз отново намира сравнително успешно представяне в лицето на представителка на Полша - заелата 8-мо място Ана Варакомска. Сред първите десет и тук доминират състезателки от страните на бившия СССР: една казахстанка, две грузинки и три рускини - една от които зае и първото място. Представителката на Индия е на 7-мо място.

Наскоро немското издание “Шпигел” публикува интервю с известния интелектуалец Умберто Еко, а след няколко дена и български издания цитираха части от него.

Най-запомнящите се фрази на Умберто Еко бяха:”Интернет не може да научи никого на задълбочено изучаване”, “Google … сее анархия с несекващата промяна и неточна информация” и “образованието трябва да научи децата кое е добро и кое лошо … да им обясни, че статиите в Google не са статични”.

Като човек, който активно ползва Интернет и Google, веднага мога да възразя, че в момента е напълно нереалистично да очакваме, че хартиеният носител скоро ще възвърне някогашния си авторитет. А Интернет все пак е интерактивна среда, т.е. когато в Интернет попаднеш на някаква непрецизираност, можеш в същия момент и на същото място да реагираш. Имаш основания да се съмняваш в качеството на информацията, но разполагаш и със средства (благодарение именно на търсачки като Google) да потърсиш и откриеш първоизточника и вярната информация. Така че дали младите ще се объркат или ще намерят правилния път в момента зависи изцяло от това какви възможности ще получат те онлайн. В известен смисъл в сравнение с хартията, онлайн-средата на практика дава дори повече възможности да се сверяват източници и да се търси достоверност. Да, “Интернет не може да научи никого”, но Интернет дава огромни възможности на всеки отделен потребител да се учи от всеки друг - като споделя и ползва споделеното от другите.

На 22 септември 2009 г., сред пет последователни гласувания, Ирина Бокова бе избрана за генерален директор на ЮНЕСКО.

Освен коментари по света, това събитие, естествено, предизвика оживена размяна на мнения и у нас.

Докато вестникът на левицата определи изборът на Ирина Бокова за “най-добрата новина в лагера на българската левица” от тежката юлска изборна загуба насам, то в отсрещния лагер Явор Дачков категорично заяви, че “Изборът на Бокова е срам за България и ЮНЕСКО” . Друг известен с десните си убеждения журналист - Иво Инджев - след известно колебание призна, че ако я срещне, би я поздравил. Но все пак каза това в блога си под заглавие “Като спечели Бокова, спечели ли цял народ?”

Докато Светослав Терзиев във в.”СЕГА” в тон с демонстрираното от самата Бокова поведение дипломатично твърди, че “Бокова със сигурност не излъчва заплаха за никого и затова е подходящ компромис”,  то във в. “ДУМА” Георги Готев едва ли не отправя закана: “От личен опит знам, че Бокова умее да упражнява натиск върху по-големите и това качество ще й трябва в ЮНЕСКО, защото там нейните партньори са държавните и правителствените ръководители.”

Друго издание, под иначе колебливо заглавие “Ирина Бокова – шеф на ЮНЕСКО. Да се гордеем или да се срамуваме?” на практика даде положителен отговор “Така или иначе фактът, че българка заема престижен международен пост е положителен.”

Това като че ли е най-разпространеното, поне у нас, тълкуване на избора на Бокова.

Аз лично категорично заставам против такава позиция. Когато става въпрос за международна организация, каквато е ЮНЕСКО, не можем да разглеждаме избора на Ирина Бокова само от такава гледна точка : “това е успех за България” . Защото това е все едно да кажеш, че избирането на Бойко Борисов за премиер на България е успех за … Банкя (защото той е от там).

Всъщност още през май 2009 г. от един чисто български случай, пряко несвързан нито с ЮНЕСКО, нито лично с нея, стана ясно, че избирането на кандидатурата на Бокова, разбира се,  зависи не само от нейни лични качества, но и от всякакви други международни политически сметки и съображения. Включително и най-дребнави. По повод на решение, внесено в Столичния общински съвет, една от улиците в София да получи името “Богдан Филов”, Раби Андрю Бейкър, директор по международните еврейски въпроси на Американския еврейски комитет, написа открито писмо, в което предупреди България да не заприличва на египетския министър на културата Фарук Хосни (той по-късно действително се оказа основен конкурент на Бокова), “който прави негативни коментари за Израел” .

Една публикация от 21 юни 2009 в Ню Йорк Таймс привлече вниманието на интересуващите се от прилагането на новите технологии в политиката.  В редакционна бележка вестникът се застъпва за скорошното приемане от Конгреса на вече внесен проекто-закон, който ще забрани използването на “безхартиено” електронно гласуване във всички федерални избори в САЩ. Тази редакционна бележка (публикувана под надслов “Как да вярваме на електронното грасуване”) завършва с категоричния извод, че гласуването на този закон трябва да бъде приоритет, защото “малко са проблемите, по-важни от това да се гарантира, че на резултатите от изборите ще може да се вярва”.

Нека се замислим обаче и открием кои са тези макар и малко на брой проблеми, които са дори по-важни от това доверието в резултатите от изборите?

Отговорът е неочаквано прост: по-важни са проблемите, свързани с предходните етапи, чрез които се достига до самия акт на гласуването.

Въпросът трябва да бъде не “Как да вярваме на електронното грасуване”, а “какъв смисъл има да вярваме на електронното и на всеки друг тип гласуване, при положение, че гражданите все повече губят вяра във всички предхождащи гласуването фази от политическия процес?”

Дори и с някакви технически или нормативни средства да се повиши доверието в електронното гласуване, каква полза ще има от това за един политически процес, в който гражданите все по-малко вярват на партиите (все по-рядко членуват в такива), в който дори партийните членове все по-рядко вярват, че именно издигнатите от партийните ръководства кандидати са най-подходящите, в който тези кандидати, които все пак биват издигнати, все по-малко вярват в успешното провеждане на собствена нормална, убеждаваща предизборна кампания (и затова все повече разчитат на набиране на необходимите им гласове по друг начин), и в който успешно избраните на даден пост кандидати все по-малко вярват (знаейки как точно са достигнали до своя пост), че си струва да се прави нещо полезно (но добре са усвоили какво трябва да говорят, за да изглежда, погледнато отстрани, че вършат нещо полезно) ?

Описаното в статията на “Ню Йорк Таймс” развитие на процесите (при което след разни опити в крайна сметка се стига до цялостен отказ от гласуване, което да е изцяло електронно), е естествено и нормално следствие от примитивния подход, приложен в началото на тези процеси. Тогава, когато са започвани всички проекти за електронно гласуване, изглежда е властвало мнението, че най-важната характеристика на демокрацията е гласуването, и щом ще вървим към “електронна демокрация”, значи трябва да започнем с “електронно гласуване”. Само така можем да си обясним допуснатото подценяване на всички останали елементи на демократичния политически процес, в рамките на който гласуването само изглежда като уж някакъв “решаващ момент” - в действителност много по-важни са процесите, които водят до формиране на политическото мнение на гражданите, а не начините, по които това мнение, вече веднъж формирано, след това бива изразявано.

Нормално беше да не се слага каруцата пред коня, а пътят да се извърви от началната към финалната фаза, т.е. първо да се върви към въвеждане на най-съвременни технологии в онези фази от политическия процес, чрез които поетапно се стига до акта на  гласуването, а не да хвърляме направо към “електронизиране” на самото гласуване.

Така че сега, когато след като бяха употребени доста пари и усилия, в глобален мащаб  (не само в САЩ, но и във Великобритания и в други европейски страни) вече имаме постигнат определен консенсус по въпроса за, меко казано, ненавременността на “електронното гласуване”, най-сетне може би ще дойде време да се отдели малко повече внимание именно на процесите, които водят до формиране у гражданите на политическо мнение, и заедно с това на онези други, много по-разнообразни и по-съдържателни форми на електронно участие на гражданите във всички етапи на демократичния политически процес - като се почне от формиране на собствено мнение чрез събиране и споделяне на информация, и като се мине през взаимна обмяна на така сформираните мнения (с цел гражданинът да се ориентира къде стои неговото мнение спрямо това на останалите), за да се стигне накрая включително до електронно участие на гражданите във формиране на конкретни нови политически субекти и дори издигане на конкретни кандидатури за един или друг публичен пост, както и за последващото контактуване с вече избрания кандидат по повод на изпълнението на неговите функции, и така до следващите избори.

И всичко това до известна степен вече е започвало да се осъществява спонтанно, например чрез участието на интернет-потребителите в социални мрежи от типа на Facebook, чрез блогове, чрез електронни петиции.

Как да тълкуваме трагичният случай на 28 май 2009 г. (за християните това е Възнесение Господне, “Спасовден”) в близост до паметника в местността “Бакъджика” до Ямбол?
Много се изписа вече дали автобуса бил технически изправен, дали шофьорът поради възраст или други фактори е бил дееспособен - виж например коментарите във в.”24 часа”.

Разследващите органи дори иззели компютъра от пункта за периодичен технически преглед, през който на 12 май 2009 е минал този автобус. Това наистина е много удобно - представете си, че след всички проверки накрая се окаже, че “компютърна грешка” е виновна за всичко…

Всички подобни съобщения обаче са по-скоро за отвличане на вниманието.
Както много уместно се изрази на следващия ден един анонимен интернет-потребител, “от вчера слушам как психоизпита дето шофьора не го бил минал му повредил спирачките”.

И най-неизправният автобус, управляван от най-пияния шофьор, няма как да изтреби 16 души - освен ако не са налице и някакви допълнителни обстоятелства, улесняващи “задачата”.

Каквото и да се узнае и напише за шофьора и за автобуса, за мен основен остава въпросът: защо именно на това място толкова много хора, всеки от които е бил в далеч не безпомощно състояние (те са се придвижвали пеш нагоре по стръмен път към върха), не са успели да избегнат съдбата си?

Защото освен моторно превозно средство и водач, във всяка подобна ситуация има и един друг решаваш фактор: пътната обстановка.

Естествената първоначална реакция на много здравомислещи хора е просто невярване как изобщо подобно нещо може да се случи - как е възможно само в рамките на няколко секунди един автобус да прегази смъртоносно цели 16 души и да рани поне още толкова?

Особено като се има предвид, че движението на автомобили по този път не е натоварено (в противен случай щеше да има информация за сблъсък на автобуса с други автомобили) и най-вероятно въпросният автобус е бил единственото превозно средство, преминаващо по пътя в този момент. При такива условия толкова ли е трудно всеки един от намиращите се на пътя пешеходци да види и чуе приближаването на автобуса и просто да се отмести - достатъчно е да направиш една-две крачки встрани, и автобусът ще мине покрай теб, а не през теб. Какво е попречило на толкова много хора да направят тази спасителна крачка в страни?

На този въпрос има само един отговор, който към момента изглежда логичен: причината вероятно е в наличието на множество, вероятно наредени плътно една до друга, сергии от двете страни на пътя именно в този участък - около 200 метра под върха. Изкачващите се пеш към върха са се придвижвали вътре между двете редици сергии. Когато автобусът с трясък се спуска отгоре, за да се спасиш, е трябвало да събориш сергиите и да прекрачиш през тях. Твърде много хора не са го сторили. И са загинали.

Местен вестник ни предава думите на полицай Димитър Стоянов Димитров (52-годишен, от близкото село Чарган - същият, който единствен е смогнал да спаси две жени, като успял да ги избута встрани от пътя на автобуса): “Димитров разказва, че пътят към сцената бил тесен, затова полицаите правели забележка на търговците да не стоят на платното със сергиите.”

Друг местен човек (Атанас Иванов) казва:

“Винаги идвам тук на събора, никога не са пускали автобуси догоре. Ако беше спрял долу - нямаше да стане трагедията. ”

И тъй като вече се появиха и чисто религиозни тълкувания на този случай, нека всички вярващи се изправят пред въпроса :
дали този случая не е едно “изгонване на търговците от храма” ?